През последните години се наблюдава тенденция в етиката на киберпространството към появата на интра-мрежови механизми и системи за саморегулиране. По-специално, в много европейски страни доставчиците на информационни услуги започнаха да въвеждат доброволно самоограничаване. Например в Обединеното кралство има независима Electronic Frontier Foundation (www.eff.org), чиито представители разработват рейтингови системи за интернет ресурси, като поддържат постоянен мониторинг за събиране на информация, която нарушава моралните и законови стандарти на уебсайтове, и – където необходимо – блокирайте достъпа до тях.
Решение на проблема с качеството на информацията, предоставяна в Интернет, вероятно може да дойде от традиционните медии, които през последните години все повече се ангажират да придобиват електронна версия на своите печатни или радио и телевизионни издания. Освен това вече се появиха изключително онлайн вестници и списания, които благодарение на своя сериозен и предпазлив подход спечелиха доверието на онлайн публиката. Тези публикации могат да играят изключително важна роля чрез широко прилагани протоколи за проучване; оценка на електронни публикации; поддържане на репутацията на виртуалната медия; и надзор върху прилагането на основните правила и принципи на професионалната журналистическа етика в Интернет.
Освен това трябва да се вземе предвид етичният конфликт между автора (собственика) на информационен продукт и интернет обществеността, т.е. анализът на противоречието между желанието за публичен достъп на новосъздадената информация и необходимостта от защита на авторските права.
Появата на концепцията за „авторско право“ (датираща отпреди почти триста години: първият закон по темата е Статутът на кралица Ана, който беше приет през 1709 г. и влезе в сила на 10 април 1710 г.) се дължи на необходимостта от постигане на баланс между интересите на създателите на оригинални произведения и нуждите на обществото. Следователно тя се основава на два несъвпадащи и понякога дори противоречиви морални принципа: разпореждането с плодовете на труда е естествен въпрос, от друга страна има принципът на всеобщия свободен достъп до знания, който осигурява прогреса на науката и изкуство и насърчава свободното използване на всяка информация и идеи без ограничения.
Съвременните комуникационни технологии създават почти неограничени възможности за лично притежание и възпроизвеждане на информация и това значително усложнява защитата на авторските права. В резултат на това предишните международни закони и споразумения за защита на интелектуалната собственост са неадекватни и традиционните идеи за авторското право трябва да бъдат преразгледани.
Как трябва да се промени действащото законодателство, за да отговаря на съвременните реалности? Има два концептуални подхода за решаване на този проблем. Общоприетата тенденция за подобряване на правилата на националното и международното законодателство в областта на информацията е да се разшири обхватът на авторското право и да се разшири върху електронни видове информация.
В същото време трябва да се подчертае, че авторското право възниква от факта на създаване на произведение и не зависи от естеството на носителя. Следователно проблемът е в необходимостта от правилно тълкуване на действащото законодателство и в прилагането на съществуващите правила към новите условия.
Въпреки това, все повече се изразява противоположната гледна точка – според която спазването на авторските права в интернет забавя развитието на мрежата и пречи на нейното активно съдържание. Най-радикалните привърженици на тази гледна точка твърдят, че – тъй като свободният обмен на знания и идеи е в основата на информационната етика – категориите на авторското право по принцип не са приложими към нея и следователно Интернет трябва да се възприема като публично информационно пространство, в което стойността на конкретен авторски текст се изравнява. Тези идеи са намерили своето най-пълно въплъщение в етичните принципи на хакерите. Имайте предвид, че думата „хакер“ се има предвид в нейното първоначално и положително значение: човек, който използва своите компютърни умения, за да изследва детайлите на програмируемите системи и експериментира как да разшири използването им за всички. Унизителното използване, което някои хора правят на думата, не отразява и се отнася до нейния пълен морал.
В съответствие с тази гледна точка се предлага ограничаване или дори премахване на някои правила от концептуалните основи на авторското право, напр. да разреши честното и правилно използване на оригинални произведения и в крайна сметка напълно да се откаже от идеята за интелектуална собственост.
Ясно е, че произходът на този подход трябва да се търси в идеите за свобода в мрежата, основани на принципа, че информацията не трябва да бъде обременена от законови и/или авторизационни схеми. Всъщност дори тези, които подкрепят премахването на интелектуалната собственост, не са готови напълно да се откажат от правата върху произведенията си и да премахнат имената си от заглавията и особено от приходите и таксите. Произходът на този подход може да се намери в мрежата и тази система от мнения изглежда легитимна и в двете посоки.
Следователно е ясно, че основната задача при формулирането на съвременното информационно законодателство е поддържането на баланс между интересите на производителите на софтуер и информационни ресурси, от една страна, и интересите на техните потребители, от друга. В противен случай развитието на нови комуникационни технологии ще допринесе за задълбочаване на информационното неравенство в съвременното общество и за по-нататъшно разделяне на обществото между добре информираните и по-малко информираните.
Допълнително право – правото на неприкосновеност на личния живот – е едно от най-фундаменталните права: то отразява естествената човешка нужда от неприкосновеност на личния живот, поверителност и автономия, както и от защита на собствената „лична сфера“ от външно проникване, и способността да вземаш решения без да бъдеш шпиониран и да останеш себе си и да запазиш собствената си индивидуалност.
Неслучайно във всички международни документи, деклариращи правата и свободите на човека, както и във всички етични кодекси, свързани с информационната сфера, неприкосновеността на личния живот се провъзгласява за основна морална ценност, която е в основата на човешката свобода и сигурност и следователно изисква уважение и защита. Интересно е да се отбележи, че за разлика от други човешки права, формулирани през 18-ти век, правото на неприкосновеност на личния живот едва наскоро получи защита и беше признато в законодателството, т.е. в средата на 20-ти век. Това се обяснява именно с развитието на информационните и комуникационни технологии, под влиянието на които навлизането в личната сфера на отделния човек стана много по-лесно.
По-специално, въпреки декларираната анонимност на сърфирането в интернет, има технологии, които позволяват да се събира информация за поведението на потребителите в мрежата. Събирането на такава информация не може да се счита за осъдително, но само ако са спазени някои доста строги изисквания и условия. Информацията трябва да бъде получена добросъвестно, със знанието и съгласието на субекта на данните (лицето, за което се отнася информацията). Тя трябва да се събира за точно определени цели, които не нарушават закона и да се използва при стриктно спазване на посочените цели. Тя трябва да бъде защитена от неоторизиран достъп и да не е излишна или свързана с лични данни за потребителя без негово или нейно разрешение.
На практика обаче тези правила не винаги се спазват. Това изисква да се намерят подходящи решения, като по този начин се даде възможност поверителността на интернет потребителите да бъде ефективно защитена от неоторизирана намеса както от правителствени, така и от търговски агенции.
Важна роля за гарантиране на поверителността на интернет потребителите играе създаването на определени етични кодекси в областта на защитата – така наречената политика за поверителност. Политиката за поверителност е официална декларация за условията за използване на личните данни, изисквани от интернет потребителите. По правило той се публикува на началната страница на уебсайта и включва подробно описание на целта за събиране на информация и практики: говорих за това – изразявайки много съмнения – в една от предишните си статии.
Причината за моите съмнения е много проста: всеки, който се интересува от шпиониране на трети страни, плаща на създателя на подходящия софтуер повече от международната или правителствена организация или отделна частна агенция, която предвижда много ниски такси за създателя на софтуер, който трябва да защитава поверителността на гражданите. Тези, които са по-добре платени, очевидно имат повече стимули да разработват шпионски софтуер от техниците с постоянна работа и фиксирана заплата. Това е неморалната логика на капитализма.
Следователно условията на политиката за поверителност съдържат и гаранции относно защитата на личните данни, които администрацията на сайта поема. На Запад присъствието и адхезията на компании, които осигуряват политики за поверителност, е неразделна част от етоса на електронния бизнес и е ясно доказано от международни публични органи, чрез които се създават сертификати на интернет ресурсите, като по този начин информират потребителите за степента на които личните им данни са защитени при работа с уебсайтове. Подобни примери ясно показват, че саморегулацията е изключително ефективна в интернет – докато трае, поради посочените по-горе причини. Затова се надяваме, че интернет потребителите ще осъзнаят значението на поверителността като социална и морална ценност (6. край)
